[Иван Славов]

Протокол: Изолиране

В Контролната зала нямаше шум. Нямаше и дискусии. Имаше само светлината на холограмите и тихото, ритмично дишане на вентилационната система.

Боян влезе, но този път не носеше папка с доклади. В ръката си държеше комуникатор, който мигаше с червена светлина – спешен канал от Брюксел, Берлин и Виена. Лицето му беше непроницаемо, както винаги, но погледът му се задържа за част от секундата върху картата на Европа.

Реките там не просто бяха ниски. Те бяха изчезнали. Рейн се беше превърнал в поредица от кални локви. Дунав беше толкова плитък, че товарните кораби стояха закотвени насред коритото, като гигантски метални скелети. Европейската икономика буксуваше. Логистиката беше спряла. И всички погледи бяха обърнати на изток. Към Аквилон.

– Магистър – каза Боян. Гласът му беше сух, професионален. – Европейският климатичен алианс иска незабавно прекратяване на блокадата на влажните въздушни маси. Те твърдят, че ние изсмукваме влагата от континента, за да поддържим вечния сняг в тайгата на Аквилон.

Морана не се обърна. Тя продължаваше да регулира фините настройки на атмосферния купол над Белокамен.
– Тяхното твърдение е технически неточно – отвърна тя спокойно. – Ние не „изсмукваме“. Ние оптимизираме. Влагата, която те губят, е необходима за стабилизирането на пермафроста в северните ни региони. Без нея структурата на Аквилон ще стане нестабилна.

– Стабилността на Аквилон е наш приоритет – съгласи се Боян. – Но колапсът на европейската инфраструктура създава хаос, който може да достигне до нашите граници. Миграционни вълни, енергийна криза, политическо напрежение. Това е риск за сигурността.

Морана най-накрая се обърна. Очите ѝ бяха студени и ясни като ледено огледало. В тях нямаше злоба. Нямаше и съжаление. Имаше само чиста, математическа логика.

– Рискът е илюзия, инспекторе. Хаосът е проблем на онези, които разчитат на случайността. Аквилон разчита на реда. Ако Европа не може да управлява собствените си ресурси, това е нейна грешка в планирането, не наша.

Тя натисна бутон на пулта. На картата синята лента, която преди дни беше тръгнала към запад, рязко промени посоката си. Вместо да потече към Германия, тя се изви и се върна обратно, вливайки се директно в басейна на Волга и Северна Двина – артериите на Аквилон.

– Какво правите? – попита Боян, без да повиши глас. Той просто констатираше факта.

– Прекратявам експорта на влага – обясни Морана. – Ефективността на преноса беше 82%. Загубите при транзита са неприемливи. Ако задържим цялата влага в рамките на Аквилон, ефективността става 99.8%. Това означава по-дебела снежна покривка, по-стабилни температури и по-голяма енергийна независимост за нашите градове.

– Това ще доведе до пълно изсъхване на централноевропейските реки до края на месеца – отбеляза Боян.

– Да – съгласи се Морана. – Но ще осигури идеална зима за Аквилон. А ние сме тук, за да пазим Аквилон. Не Европа.

Боян погледна комуникатора в ръката си. Червената светлина продължаваше да мига. Той знаеше какво означаваше това: ултиматуми, санкции, може би дори военни заплахи от страна на отчаяните европейски сили. Но той също знаеше как работи системата.

– Разбирам – каза той. – Тогава трябва да активираме протокол „Желязна завеса“ за електромагнитните смущения. Ако те решат да атакуват нашите генератори, трябва да сме готови да ги изолираме информационно и енергийно.

– Вече го направих – отвърна Морана, връщайки вниманието си към пулта. – Щитовете са вдигнати. Външният свят вече не съществува за нашите сензори. Ние сме сами. И сме сигурни.

На картата Европа беше тъмна и суха. Аквилон блестеше в ярко, студено бяло. Реките в Аквилон пълнееха, бистри и мощни, докато на запад земята се пукаше от жега.

Нямаше драма. Нямаше викове. Нямаше морални дилеми. Имаше просто избор: ресурсите бяха ограничени, и Морана беше избрала своя дом.

– Докладвайте на отдела за вътрешна сигурност да увеличи патрулите по границата – нареди тя. – Очаквам опити за проникване на диверсанти, които търсят вода. Ще бъдат задържани и депортирани. Без излишна сила. Просто процедура.

– Ще бъде изпълнено – кимна Боян.

Той излезе от залата, затваряйки тежката врата след себе си. Навън, в коридора, въздухът беше хладен и свеж. Миришеше на бор и озон. В Аквилон всичко беше на мястото си. Светът отвъд стените можеше да гори, можеше да съхне, можеше да рухва. Но тук, в сърцето на студа, машината работеше перфектно.

Морана остана сама пред пулта. Тя погледна към заснежените върхове на камерите за наблюдение и леко се усмихна. Не от удоволствие. А от удовлетворението на инженер, който току-що е решил сложно уравнение с най-ефективното възможно решение.

Аквилон беше защитен. Това беше единствената истина, която имаше значение.